„Дзифт“ не е за всеки, но пък популяризира българското кино

Всъщност точно от “Дзифт” тръгна всичко. Гледах го малко преди да тръгне по кината. Всички журналисти, особено жени, припадаха от възторг - какъв шедьовър. А на мен много малко моменти ми харесаха, стори ми се ужасно самоцелен. Обаче от кино не разбирам, мълча си и се чудя защо всички аджеба припадат. Явор Гърдев е чудесен, в театъра. За киното, мисля че с първия си филм е сбъркал.

Гледах го и аз. А горното мнение до голяма степен отразява личното ми виждане. Филмът го натовариха с огромни очаквания: взе доста награди, разшумя се за него, тръгнаха трейлъри, блогърите пишат... Често мненията звучат „ЕЕЕЕЕ! Можело значи!“ Или пък „За първи път БГ филм, който успя да задържи вниманието ми до края без да се отегча и за миг“. Други добавят „Най-после български филм, който изглежда добре.“

Филмът на Явор Гърдев, който по принцип ми се струва ексцентричен, но стилен театрален режисьор, много ми напомни на Sin City>. Вероятно киноведите ще кажат, че защото са в стил noir>.

Наистина има красиви кадри -- усеща се черното, лепкавото, влажното, мокрото, асфалта, пръстта, смолата, в които е потопена историята. И тук заглавието е истински успешно в това отношение. Столичният град също е потънал в ерата на 40-те и 50-те със съветската архитектура, с модата, с дизайна на интериорите. Нощта и смъртта дебнат навсякъде.

Чух хората след прожекцията да коментират и дори да си тананикат мелодии от музиката към филма. Трябва да призная, че другата сила на филма бе именно саундтракът.

Но това е един елитарен филм по своята същност. Зад мрачната, но любопитна, история не седят универсални характери, а много специфични герои -- точно като супергероите от комиксите. Те са изопачени и изкривени в един сюреализъм. И да не звучи надуто и самоцелно казаното, ще обобщя че това е филм за интимна, лична консумация. Той определено не е блокбъстър в традиционния смисъл на думата.

Едно нещо ми направи много силно впечатление -- театралната игра на актьорите, повечето от които са действително театрални творци. Огромна част от новото българско кино ми изглежда като телевизионен театър. Все си мисля, че колкото и добра (и не толкова добра) да е актьорската игра, то зле написаните диалози се отразяват пагубно на живите, достоверни диалози.

И ако филмът „Дзифт“ ми се стори прекалено интимен, специфичен и непопулярен, то „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ ме развълнува далеч по-дълбоко. На него се и смях, и се притеснявах, и ме обземаше тъга и носталгия, и се радвах. Просто една много човешка история, разказана великолепно и красиво, но в никакъв случай и в розово. Ако „Дзифт“ (640 000 евро) се случва в рамките на няколко тъмни и мистериозни улици и една махала, то „Светът е голям“ (1 800 000 евро) се вие по един дълъг път.

Във всички случаи обаче, щом „хората говорят“ за новите български филми, означава нещо много хубаво за България. Интересът към българското кино се покачва и плахият роден зрител може по-смело да отиде да гледа наше кино. А че в момента творците не печелят от продукцията си, е повече от ясно>.

Всъщност, най-добре да забравите всякакви хвалебствия и критики и да си гледате филмите сами :) !

Снимка: Александр Ильин